За плануването.

Да правиш планове в днешни дни понякога граничи с лудост. Особено, ако те включват други хора. Пък дори и вас самите. Много неща не зависят от нас, а това, което зависи, в повечето случаи е крайно незадоволително.



Ако традициите не са това, което бяха, то това важи с пълна сила и за плануването.
Като малки сме планували да учим езици, да станем космонавти, лекари, да помагаме на беззащитните.



В училище сме планували да избягаме надалеч, да живеем безгрижно, да бъдем хора на мига, живот на ръба.



В гимназията, когато евентуално здравият разум е започнал да се заформя като нещо логично в нищо - не - разбиращите ни глави. Тогава сме искали да бъдем забелязани, мислели сме, че всичко е възможно. Планували сме да захврълим всичко и да живеем по начин, описан в тогавашните филми. На 21 да живеем в голяма къща, да имаме хубав човек до себе си, едно дете и блестяща кариера.



В университета, когато вече не е имало и помен от тези планове, те са били заменени от други, по - реалистични. Да завъришм успешно, да се доберем до хубав стаж (за който също се иска стаж, защото сме тук.), да намерим работа по специалността и в същото време да поживеем, да опитаме от всичко, което предлага света.



И с отминаване на годините, тези планове избледняват ли, избледняват. Малко са онези, които са следвали първоначалния план и са го докарали докрая. Но няма лошо в това, нали? Все пак, не е важна победата, важно е участието.



Но едно е сигурно.
Колкото и да обичаме родината, плановете в нея не са това, което трябва да бъдат.
Колко от вас могат да кажат с ръка на сърцето, че знаят къде ще бъдат догодина по това време? И не говоря за тези от вас, които са следвали плана си, не се лъжете!
Приятели все са ми казвали, че всичко ми се получава като по план, но на мен все нещо ми е липсвало. Може би това е хубаво нещо. Може би то е онзи трепет, който ни кара да вървим напред, да се развиваме и покоряваме нови хоризонти.
Да живеем тук!



Та сега, отново, колко то вас могат да направят план за бъдещето си, за това на близките си за след 5-10 години?
Да знаеш, че можеш да подсигуриш старините си в родната държава?
Че ще можеш да дадеш най - доброто на децата си?



Не мислете, че не обичам родината. Това съвсем не е така. Но наблюдавайки какво се случва и ако позволя на въображението ми да се развихри с възможни изходи от настоящата ситуация, започвам да се плаша.



През уикенда бях до едно красиво място, в близост до София. Ей така, на разходка. И точно заради моменти като този, се радвам, че плановете не винаги се сбъдват. Срещаш хора, посещаваш места, разширяваш мирогледа си. Все пак, монетата има две страни, нали?



Мястото е събрало в себе си много история. Една такава далечна, от 10ти век.
Това, което прави впечатление още с наближаването, са две огромни секвои в самия двор на комплекса. Който е бил разграбван, опожаряван и унищожаван многократно през вековете, но като всяко нещо, което трябва да живее вечно, е бил изграждан наново.



През 19ти век бил посетен от Княз Фердинанд и Княгиня Мария Луиза, които посадили двете секвои. Години по - късно, при посещението си Цар Борис също засажда дърво, което може да се види в покрайнините на компекса.





Ако не сте се досетили за кое място говоря, то това е Германския манастир или наричан още Св. Иван Рилски.





Заради места като това, България все още я има. А е жалко, че много от тях са оставени на произвола на съдбата и добри дарители. Защото нищо не става така, както е планувано.
Защото живеем тук, не там.



Избереш ли този път, трябва да бъдеш като тези вековни секвои, устояли на времето.